Днес една от най-добрите ми приятелки ми съобщи, че е получила пръстен... Ах, така се развълнувах като научих, че чак ми се насълзиха очите и си помислих... ето така се случва при нормалните хора... и й казах, че се радвам и е страхотно, че има такива емоции, а тя ми каза, че и аз ще имам... да бе да.... почти й повярвах...
Същевременно разбрах, че една наша обща позната е бременна, а онзи ден видях снимка във фейса на своя колежка, която се е омъжила.
Като цяло съм в жестока дупка в това отношение, защото не мога да реша кое е по-хубаво- да имаш семейство или да нямаш, да имаш дете или да нямаш...
Някой друг задава ли си подобни въпроси?
Днес е един прекрасен мрачен ден. Един пореден мрачен ден. Тук в Герстхофен (Германия) си е хладничко, красивичко въпреки това и много приветливо, подредено и спокойно. Ако изпече слънце е за толкова кратко, че никога не пропускаме да отбележим това и да му се зарадваме, защото пече за минути и се скрива.
Днес и в душата ми е мрачно. Бих казала, че там е така от доста време с тенденция към промяна обаче. Времето, което прекарах тук ми помогна да осъзная много важни неща за себе си и живота, да разбера неща, които са били заблуди за мен и да подредя приоритетите си.
Сега съм по-заредена с енергия и желание за промяна, особено когато осъзнах, че съм изключително сама и това всъщност трябва да използвам като плюс, а не като минус. Да си сам не е толкова лошо.. а и съм толкова млада все още...
Сега осъзнах, че и за деца не съм готова все още.. не и ако детето ми е като това на сестра ми.... О, не... Толкова е сладка- да- когато е наспана и ведра и я виждаш един път в седмицата, но истината е, че това дете (на година и половина) е просто трудно за гледане- не иска да стои в количката, иска да пипне всичко, иска на ръце често и изисква толкоооооооова много грижи, че имам усещането, че един ден когато стана майка мъжа ми трябва да ме гледа като принцеса, че съм износила детето и го кърмя... Първо са коликите, после зъбите- те сякаш нямат край.... и после нещо друго ще излезе.... и така..... и така.... си вечно вързан с това дете... и ако имаш нещастието мъжа ти да е пълен мухльо и да е нехаен към грижите за детето.. 100% ще ти иде да се гръмнеш, че някога си се заблуждавала, че това е човека с който искаш да живееш и да градиш бъдеще.. И даже си мисля- мъжа трябва да притежава уникално огромно спокойствие, защото роди ли се детето се променя толкова много, сякаш контактуваш с друг човек.. става по-раздразнителен- сякаш той го е раждал и той всеки ден го кърми.. да им скоча на фасоните............. и... просто.. не знам как има семейства.. има ли въобще такива, които да си живеят нормално и щастливо... без излишни драми.. май детето променя твърде много неща... мхм..
Когато знаеш, че някой е тук - не се сещаш да го потърсиш дълго време.
Като разбереш, че няма да го има скоро - проявяваш нескрит интерес.
Като замине - дори не пишеш по скайпа, мейла или ФБ.
Питам - що по дяволите не питате директно човека как е, ами разпитвате леля му, стринка му, вуйна му и така до 9-то коляно.... Толкоз трудно ли е да му се невиди, ако чак пък толкова много ви е грижа за тоз човек- да му звъннете, да му пишете няколко реда?!?!?!
Пуууу, чувствам се като кол център.... повече не отговарям на никакви въпроси за никой, всеки си има телефон, технологиите са достатъчно развити- измислете как и като ви е нещо много интересно- досетете се, че имате приятели и им звъннете лично да ги питате как са и ся аджеба кой с кой бил, де работел, косата му лилава ли е или жълта.....
Писна ми от престорената ви заинтересованост!!!!!!!! Защото, ако наистина се интересувахте от някой, щяхте лично да се свържете с него.....
Аз не съм информационна станция и не отговарям за душевното и материалното състояние на някого, че да мога да ви отговарям на въпросите...
Приятелката на баба ми- баба Янка й казала, че има чартърни полети на много ниски цени! Чудя се въобще баба ми може ли да произнесе думата "чартър" и знае ли значението... и как аджеба се намира в края на ноември билет за Нова Година.. Мисля да звънна на баба ми да каже на Янка да ми уреди един лоу кост билет... :) тез бабки са голяма мафия.. да са живи и здрави!
Хората си мислят, че когато другите говорят, това са думи изречени на вятъра...
Сякаш си говориш, за да си разнообразяваш..
Учудих се, когато една приятелка се изненада, че и съобщих новина, която вече й бях казвала... Не й се вярвало, че съм мислела да го направя наистина.
И тогава, а и заради друг път, случки с други хора разбрах- хората буквално говорят на вятъра и не са свикнали да употребяват думите с тяхната тежест, както и не са свикнали да приемат на сериозно думите на хората срещу тях.
Ако знаеш, че нещо или някой е тук може и да не се сетиш за него дълго време и да не го потърсиш, разбереш ли, че изчезва, отдалечава или заминава изведнъж проявяваш непредвидимо голям интерес да го имаш или видиш...
Да, знам колко е неподходящо това и също така, че не решава проблеми...
Но сега в този момент само това би разрешило проблема ми... Нуждата да остана сама със себе си, да намеря спокойствие, да си осигуря пространството, което заслужавам, за да мога да дишам...
Изтощих се от човешкото безобразие, което трябва да търпя, от несъобразителността и от надменното поведение, сякаш някой е нещо повече... а всъщност всички сме равни.
Но какво правят хората, за да го подтискат? Изобщо правят ли нещо? Замислете се...
Всеки път си мисля колко по-добро място за живеене щеще да стане Земята, ако хората не мислеха само за себе си, а отделяха време и внимание и на хората около тях...
И колко ли различно щеще да бъде, ако не всеки гледаше на първо място собственото си удоволствие, собствените си интереси и не бързаше да ги задоволи, дори и това да означава да направи някого щастлив... Смятам, че колкото и да се заблуждавам насилствено, относно човешкия егоизъм.. пак стигам до самата истина - не се срещат често хора, които биха прескочили нагона си за задоволяване на собствените си потребности, за да помогнат на някого или просто да покажат уважение към другия...
Защо изобщо казвате неща, които не изпълнявате? Защо си правите вятър на устата?
По-добре си замълчете, но не обещавайте неща, които не възнамерявате да изпълните..
Писна ми от празни обещания, неизпълнени уговорки и думи на вятъра... Писна ми!!!
Вече официално си правя списък от думи, които като чуя просто ги запращам в боклука, също както вие сте ги запратили още в момента, в който сте ги изрекли....
Не си хабете времето и усилията да говорите неща, които не възнамерявате да изпълните или ще отлагате до безкрай... защото и аз няма да си хабя нервите с вас, а автоматично ви слагам в списъка с несериозни хора....
Живейте си както искате, но престанете да ми казвате как трябвало да се чувствам днес или пък по принцип.... гледайте си живота - ако ви се иска да се усмихвате изкуствено или пък ви идва от вътре - правете го, но не го изисквайте от другите..... и сама мога да си реша как искам да бъда и да се чувствам, живеейки моя си живот! жестоко много ми омръзна да живея според очакванията и настроенията ви... изморих се.. айде усмихвайте си се и бъдете здрави!
Изморих се цял ден да слушам напътствия от рода на "усмихни се", "айде по-ведро" и други подобни изкуствени добавки...... Направо ми се повдига от всички тези думи..... "ааа уу" .... изтощих се на "n"-та степен..........
В живота хората идват и си отиват... И всичко е преходно, толкова преходно... И е хубаво, ако свикнем да живеем с тази мисъл... някак по-леко е.
Не търся любов, а щастие. Не искам привързване, искам близост. Искам добре прекарано време с теб, а не връзка. Е, къде изчезнаха тези хубави моменти...
Мхм... Вие мъжете сте толкова страхливи... ужасно много... и ако искате си го признавайте... аз го знам и без да го казвате!
Ако преживяваш сам моментите на радост и тъга. Ако преживявам сама моментите на тъга и радост. Тогава защо сме заедно?
Къде е смисъла на това да се наричаме "двойка"?
И ако в началото на връзката си се държим като женени от двадесет години, които се чудят как да избягат един от друг по-бързо, тогава защо сме заедно?
Къде остана непреодолимото желание да видиш някой, да му звъннеш, да му пишеш... къде останаха тези неща, които показват на другия, че може да си общува с теб без задръжки, премерени и претеглени думи, недомлъвки и въпросителни усмивки...?!? Къде остана голямото ти желание да ми видиш усмивката?
Ако преживяваме нещата през разстояние... и дори не си пишем... тогава защо се наричаме "двойка"? Защо? Кажи ми....
Къде е удоволствието от това да сме заедно, ако всеки път когато се срещнем всеки си седне пред компютъра и си мълчим дълго "заедно"? Къде е насладата от това да сме заедно, ако за 10 дни прекараме 10 минути заедно в истинския смисъл на думата - стоейки и говорейки, общувайки един с друг... А може би това е много за теб? А няма ли какво да направим заедно - да излезем на разходка, да гледаме филм, да си сготвим... просто да правим нещо заедно?
Моля те, остави празните думи, че всичко ти е наред, когато в погледа ти чета тревога и проблеми... неизказани такива.. Моля те, не ми казвай, че си много хепи, защото ако беше щеще да искаш да си общуваме нормално... КАКТО ПРЕДИ!!!
Днес мисля, че всичко вече премина всякакви граници.
Да, отношението ти мисля, че не ме нарани толкова, колкото ме обиди...
И сега, точно от сега започвам да играя твоята игра.. Наслаждавай се!
Иска ми се да отида някъде, да изчезна за няколко дни, не повече.. да изключа телефона си, да нямам компютър,.. да съм на различно място...... да не може да ме открие никой... да остана със себе си, да се изправя срещу себе си и собствения си страх - да остана сама, да го преодолея и да се изправя толкова силна, поне колкото сега, а и още повече.
Искам да остана сама поне за малко. Сама, но не по начина по който съм сега... А сама на различно ново място, където не познавам никой, където ще имам достатъчно време да преоткрия себе си.
Днес се върнах назад в живота си.. в мислите си... и за първи път от много много време ми стана носталгично за всичко, което съм имала... което не се различава коренно от това което имам сега, но пък много ми липсва...
Искам си усмивките в душата, искам прегръдките топли и сгряващи, които получавах точно когато имах нужда, а не после в някой момент, когато вече не са ми нужни. Искам си удобството и комфорта, които изпитвах от мисълта, че до себе си имам някой, който ме подкрепя, който ще ме изслуша винаги когато нещо много ми тежи на душата и ще ми подаде ръка, за да ми помогне. Искам да знам, че в моите най-трудни моменти ТОЙ е тук... ДО МЕН... С МЕН...
Изморих се сама срещу вятъра да вървя. Изморих се да протягам ръка в празнотата.
Замисляли ли сте се колко егоистично се държите понякога? Или пък се замисляте за егоизма само тогава, когато се нуждаете от нещо и приятелите Ви откажат.. и си казвате "егати егоистите...". Днес аз се замислих, че всъщност несъзнателно щях да действам като егоист, но се усетих на време. Един приятел ме покани на рожден ден днес и аз мислих една седмица дали да отида или не. Основно колебанията ми бяха, защото няма да познавам никой там, понеже нямаме общи приятели. И мислих, мислих, мислих.... и почти се бях отказала, като се оправдавах с думите "ще отида там, а няма да познавам никой, няма да се чувствам добре и т.н."... И в един момент се поставих на негово място. И прогледнах... Колко егоистично би било от моя страна да не уважа приятеля си на неговия рожден ден (не какъв да е ден), само защото смятам, че няма да ми е много окей там, а това дори не е сигурно.
Не забравяйте да се поставяте на мястото на другия, да погледнете през неговите очи. Не бъдете егоисти!
Къде са пеперудите в стомаха? Къде е тръпката? Онази истинската, която те кара да ти омекват капачките на колената? Къде е магията? По дяволите, защо така бързо изчезва всичко? Къде са безсънните ни нощи с безброй многото приказки? Къде са ни погледите и смеха от опиянение, че сме един с друг? Къде си отидоха музиката и виното, заместени от някой филм и нещо друго? Къде са?
Искам си пак времето, което да искам да спреш за мен, за нас.. Искам си пак сутрините, в които чашите ни са празни, а на лицата ни греят усмивките и радостта, че сме прекарали още една страхотна нощ в смях. Искам си пак времето само с теб... Искам си пеперудките.. Искам.
„Обичам” звука на нокторечачката и гледката на мъж провесил се на терасата да си реже ноктите. Какво по-хубаво, нали? Израз на културата, която очевидно липсва... Но чакайте малко ние сме в България... тук всяко такова действие е проява на мъжественост... също като да се разхождаш гол до кръста по улиците и да демонстрираш "мускулатурата си на корема", да се оригваш без задръжки и други подобни красиви неща. :) Дали обаче не се крие някакъв по-дълбок замисъл над това рязане на нокти на терасата, които свободно ще полетят из въздушното пространство, падайки небрежно някъде, където ги издуха вятъра.. И аз не знам... Честно казано след дълги анализи на мъжката психология и поведение не съм открила причината за това явление. Смятам, че е доста лесно да си режат ноктите на една салфетка, която после да изхвърлят, но за тях явно въпроса съвсем не стои така... Мъже!... Как да ги разберем?
