Никой не избира родителите си

Ако възпитанието беше лесна работа на много хора нямаше да им липсват първите 7 години.
Ако всеотдайността беше присъща на всички майки, много от тях след години нямаше да съжаляват, че са пренебрегвали децата си в името на свободното си време и нямаше да правят отчаяно-луди опити да бъдат в живота на вече порасналите си деца, които не се нуждаят вече от тях, така както са се нуждаели преди.
Ако родителите знаеха как да гледат децата си, нямаше да се опитват да пестят време и грижи, те щяха да са с децата си точно тогава когато трябва... а именно, когато децата са малки и се нуждаят от майчини ласки.
Ако само знаеха как неусетно пробуждат тиха омраза в децата си, защото не са им отделили време да си поиграят, да прочетат някоя приказка, да гледат филмче...

Ахх, само АКО родителите знаеха всичко това и още много, НО НАВРЕМЕ, то сега нямаше много от тях да стоят самотни и нещастни в празните си къщи, правейки стотния опит за днешния ден да се свържат с ЧОВЕКА, който те наричат свое ДЕТЕ.

Скъпи родители,
За съжаление вече е твърде късно да се сближите с децата си, които всъщност не са вече деца, а големи хора.
Времето не се връща назад!
Отчаяните Ви опити да сте 24 часа / 7 дни в седмицата в живота на децата си е по-вероятно да ви отдалечат от тях повече, отколкото да Ви сближат!



!!!... Благодаря на родителите си, че са всеотдайни и толкова прекрасни, че благодарение на тях имаме едно незабравимо детство и най-вече им благодаря за начина по който са ме възпитали и за времето, което са ми отделяли, винаги и точно тогава когато съм имала нужда от тях !!!

Грешките на хората понякога са непоправими

Родители, които сте изоставили децата си в ранна детска възраст под различни предлози, не се опитвайте да създадете близост между себе си и детето си, безполезно е вече.
Използвайте времето си за по-полезни неща, защото времето назад не се връща и детето ви няма тази нужда от вас, която е имало когато е било малко.
Не подкупвайте вниманието на детето си с материални неща... не материализирайте мечтите си за близост с куп безполезни неща, подаръците не връщат годините и не запълват празнините в душите на хората.
Дано поне сте постигнали целите си - може би добра кариера или пък свобода от ревящи деца, нуждаещи се от вашите грижи.
Дано ясно разбирате, че именно децата ви всъщност не са ваши деца, а са деца на родителите ви, които вероятно са ги отгледали, или пък на бавачките на които сте ги давали или пък на учителките си в детската градина.... И най-вече - те са големи хора и не се нуждаят от престорените ви грижи след толкова много години!

Жал ми е както за лошото детство на децата ви, така и за вас... защото това никога няма да спре да ви тежи на съвестта (ако разбира се изобщо имате такава).....

Липсваш ми

Липсваш ми!!!

Много ми липсваш!

Защо готвим?

Защо готвим всеки ден?
От бедност или от удоволствие?
Това е казусът!Готвим, защото нямаме пари да се храним на заведения и да не губим време в стоене пред печката или просто това ни харесва?
Много ли ни се иска всеки ден да бъркаме манджи на котлона и да се омирисваме или просто полупразното портмоне говори без глас, че друга алтернатива нямаме?
А може би се храним по-здравословно и отхвърляме всякакъв тип нездравословни храни, които предлагат заведенията?
Хайде без тези... Нека си го кажем направо.. - готвим, защото в 90% от случаите се налага да сготвим, за да не умрем от гладна смърт.
А при вас как е?

Безотговорността в един, поражда презрение в друг

Тъжно е да гледаш как един родител оставя детето си да оцелява, вместо да живее... Това е не само безотговорно, но и подсъдно... На другият свят, когато Господ раздава присъдите ще разберете как се е чувствало вашето дете, докато вие сте го лишавали от толкова много неща, защото сте безотговорни. Хора, които не могат да носят отговорност не бива да стават родители!!!

Писна ми от несериозни хора

Хора, които не държат на думата си...
Точно тези хора ме правят такава каквато не искам да бъда – РАЗГНЕВЕНА.
Защото.. защото когато кажеш нещо е редно да не се отмяташ от думите си след това.
Бясна съм, защото да гледаш от високо не те прави нещо повече освен смешник в очите на другите, защото от горе лесно се пада, понякога дори неусетно.

Момчета пораснете!

Момчета пораснете.Приемете за нормално, че е време да пуснете ръката на майка си и да се опитате да бъдете самостоятелни. Може би ви се вижда твърде трудно, щом като съвсем скоро сте спрели активно да сучете и вече можете да сядате на гърне, а не да използвате памперси, но... това е реалността. И ако искате жените да ви приемат като "Мъже", а не като "момченца", то просто моля ви, ПОРАСНЕТЕ.
Живота е предизвикателство за всеки, но това не бива да ви плаши. Ние жените даже ви даваме шанс постоянно да се доказвате, че можете да сте "Мъже", а не "момченца".
Ясно е, че страха от това, че мама няма да е до вас, за да ви изпере дрехите или да ви сготви за обяд и вечеря е твърде голям, но за Бога, не се плашете. Това ще е трудно за вас само в първите няколко дни, докато се научите да си правите сандвичи, а след това и други "сложни неща", като пържени яйца, спагети и т.н.
Бъдете смели! Рискувайте! И пуснете ръката на майка си и с висок глас заявете, че сте "Мъже", а не "момченца".
Не страдайте за майките си, когато ги видите да плачат за вас. Винаги страданието на майката износила в утробата си едно създание е голямо, когато тя разбере, че не и принадлежи изобщо. Болката и, че отрочето и вече е "Мъж", който по дяволите тя няма да може да контролира, така както го е правила, докато е бил "момченце" ще е голяма, но тя е ПРЕОДОЛИМА.
Ако искате да имате партньор в живота си, първо ще трябва да приемете, че майка ви е жената, която ви е отгледала, но не и жената която ще ви гледа цял живот.
РИСКУВАЙТЕ и бъдете "МЪЖЕ", ако ви стиска!!!

За мечтите, за носталгията и хубавия неделен ден...

Не е ли по-лесно да мислим за самотата, като за свобода. Нали всеки иска това, точно това.. да бъде свободен.
Слънцето силно огрява терасата ми и много спомени изплуват в съзнанието ми, но всъщност се чувствам много добре. Мисля за това като за нещо хубаво на което му е минало времето, а на негово място идва нещо още по-добро или пък по-интересно.
Не е ли жалко, че оценяваме какво сме имали, едва когато го изгубим... Да, но пък какво можем да направим, освен да продължим напред и да се поучим от грешките си...
И днес е един от онези дни, в които нямам какво да правя, нямам планове и съм в очакване нещо хубаво да ме сполети. Твърде оптимистично звучи, нали? Не ми пука.. предпочитам да е твърде оптимистично, отколкото твърде песимистично.

Традиционна сватба

По традиция сватбената рокля остава в тайна до деня на сватбата, а костюмът на младоженеца се избира и от двамата.

Един хубав странен ден

Днес е един от онези дни в които просто искам да си стоя сама у дома, да слушам музика, да не говоря с никой, да чета книга и да позволя на спомените си да нахлуят в главата ми. Точно това чувство имах, когато се събудих, за съжаление трябва да работя, но пък настроението не ме напуска. Неволно и дори нарочно допуснах спомените си и те ме обгърнаха... с цялата си сила.
Днес е слънчево, но в душата ми е някак облачно, приятно облачно, каквото е и моето любимо време – мрачно, леко студено, но не дъждовно...
Някъде бях чела, че самотата всъщност е свобода и се замислих над това. Сега наистина съм сама, самотна и имам пълната свобода да решавам какво да правя с времето си без някой да има влияние, но аз и преди си бях така, естествено съобразявала съм се с този до мен, но това не ми е тежало...
В последно време все по-често се улавям как съм се замечтала. Сякаш летя в безграничните и безбройните си мечти, които всъщност са толкова хубаво нещо. Дори и да ми става тъжно, че нещата не се случват толкова бързо колкото искам аз, все пак поглеждам оптимистично и вярвам, че ще се случат!
Сещам се за предния път, когато прекарах цял ден у дома, сама и някъде витаеща из облаците, много тъжна и смазана... беше преди повече от половин година. Това всъщност не си го позволявам често, както не си позволявам и да плача, но ето че се случва понякога.
Преди около 3-4 месеца си мислих, че по това време.. лято, слънце и с изградени спомени, ще ми бъде тъжно и всъщност ще се чувствам зле. Сега мога да кажа, че се чувствам много добре, и празнотата която усещам не ми пречи, а ми помага.
И всъщност се чувствам прекрасно!

Лятно ми е в душата

Така царската съм полегнала. Отпуснала съм се и хоп, най-накрая лятото за мен дойде. Едно на страна, че ще работя, както го правя и през останалата част на годината, ама пък сесията приключи, най-накрая ще дишам свободно.
И както съм си легнала и едно безгрижно ми е на душата... Разбира се само до утре сутрин, когато се потопя в работна среда и стъпя в офиса. Но това изобщо не ме притеснява.
Пак съм се замечтала. А аз изобщо май не съм спирала да мечтая... Като разполагам с повече свободно време си позволявам да летя в мислите си и мечтите си и да си визуализирам разни хубави неща.. как пътувам и как се забавлявам...
Странно защо, но в последно време бях забравила как да се радвам на живота, бях смазана психически, но... сега вече е по-различно, мисля че бързо ще вляза в лятна ведра форма и усмивката ще се вижда по-често на лицето ми.
Световното съвсем не ме вълнува, но пък си следя резултатите, за да съм информирана и в час.
Плажа е пълен с туристи, всичките легнали и се пекат до червено, докато почне да им щипе. Тази година и аз смятам да ходя на плаж... Ама трябва да измисля начин да не почернявам в лице...
Колената пак ме наболяват, дали защото днес мъкнах едни тежки торби или защото времето се разваля... не знам, но се надявам след кратък релакс да са се оправили поне малко, защото в противен случай ще съм пак с кривата физиономия.
Искам да напиша нещо смислено, но май доста съм изтъпяла покрай тази сесия и съвсем не ми идват в главата мъдри мисли.. Ахх....

Нещо ми тежи...

"Писма до Клаудия" - Хорхе Букай

... Една страхотна книга, която си струва да се прочете, естествено както и другите книги на Хорхе Букай ("Нека ти разкажа" и "Приказки за размисъл").

Ето нещо любимо от книгата:



Боли ме от гнева ти,
от тъгата ти,
от огорчението.
Това, от което ме боли най-много,
е твоето мълчание,
криенето ти от мен,
всичките неистински „не знам”.
Като в онова танго,
„аз те търся и не те намирам”.
Претекст ли търсиш, за да си далеч от мен?
Забрави ли, че аз изкачвам най-високи върхове
само с мисълта за теб?
Когато теб те няма,
игрите на жмичка
и препятствията,
и споренето с гордостта ти
така ме изморяват.
Не ми се хлопа по вратата, която
и двамата жадуваме да се отвори,
но ти, не знам защо, подпираш.




***



Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
нито пък ти – за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз;
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи.
/Фриц Пърлс/

Лятно настроение

Обичам летни дъждове
и ветровете сплитащи косите ми...

Копнеж

Една сълза се стича сега,
толкова тежка... и пада сама,
и иска да каже много неща.
... И тези надежди, и тези искри,
убиват ме бавно, ти разбери.
Понякога просто искам да спреш
да играеш с моя малък копнеж.
Защото сили няма скоро да имам,
да те гледам и да се усмихвам.
Защото не знаеш как си играеш
с моята малка душа, която е пълна с тъга.

Голямото преяждане

Страшно преядох, направо се разцепих от ядене...

5 бодвания и половина от Шопската салата, 4 хапки от някакви си мазни морски деликатеси, че и жилави на всичкото отгоре + едно семпло филенце от лаврак с няк'в баси и изискания боровинков сос и треви.. - ето това хора, ако не знаете е да се нахраниш в луксозен ресторант.

Желателно е преди да отидете там да влезете в нета или да отворите някоя книга и да си припомните за това как се яде на такива изискани места, като например с кой прибор се започва и как се хваща чашата за вино..

По възможност правете се, че разбирате всичко от това което прочитате в менюто, все едно и във вас всеки ден си правите такива неща, та чак са ви омръзнали. Дет се вика.. пълна досада, ама нали сте там по повод ще хапнете или близнете (както му казвам аз).

Яжте със средно темпо, не много бавно и не много бързо, и никога не изяждайте всичко.. Леле.. та тези големи порции, ако ги изядете после ще се търкаляте до вас като кюфтета.

Като си изядете предястието направете гримаса на преял човек и леко загатнете, че за основно няма място във вашият стомах.

За ДЕСЕРТ - и дума да не става!

Смешки са ми в главата

Музата ми пак дойде и пиша си като дете..

:)

Рими много са ми във главата,
ала празничка ми е душата
Искам бира, пиле печено с ориз.
а за десерт шкембе във зелев лист.
Диня, ябълка, банан,
във главата ми е пак курбан.
Искам нещичко да ям,
но хладилника голям
е празен като барабан.


Днес с приятели си говорихме в рими. Естествено не през цялото време, но... опитвахме се. Пораздвижихме си мозъците.. ефективно, та чак до сега ме държи и пълна случайност - баам, изникнаха ми римички в съзнанието и ги споделям с Вас (въображаемите ми посетители). :)

I wanna scream

Крещи ми се...
Разбираш ли?
Без глас ми се крещи...
Тежи ми, пак ми тежи, когато очите се пълнят със сълзи и една буца стои в гърлото ми.


Пак с поглед те търся,
и не те намирам.
Отново в мислите си бродя
и не те откривам.
Тъжно поглеждам надолу в земята
и твоята сянка е там в тъмнината.

Петъчно мисловно словоизлияние

„Искам нещо да ти кажа...” се роди от там, че просто искам нещо на някого да кажа, а понякога думите са излишни, нали се досещате... Но и на мен устата ми е голяма, та чак не се спирам да приказвам и от там идва целия проблем.

Тази вечер си говорихме с Теди за разни неща, казахме си доста от това, което имахме да си казваме... искам да кажа, че... изляхме си думите от устите или поне аз моите.

И тя ми каза разни хубави неща, та ако някой ги чуе и не ме познава ще си каже „бреееййй, тя е страшен човек”. А всъщност аз сама понякога на себе си не мога да отговоря на въпроса „Какво съм аз?”.

И тя ми каза, че съм объркала като съм записала икономическа специалност, трябвало било да пиша Психология. Е, вече и аз май клоня към това мнение, но е късно... в нашия университет няма такава специалност. Както и да е.. ще го преживея, а и като ми е хоби не ми е зле. Чета си блогове, книги и научавам това, от което се нуждая.

Май пак се увлякох да пиша, а?

(Без никаква връзка)

Днес обядвах на Хепи (на Червения площад) и за първи път почувствах, че съм прекарала пълноценно времето си за обяд, докато съм сама. Успях, ура! Изчетох списание „Мениджър” и когато стигнах на тъпото „Ева” – онова с многото реклами и картинки ме заболя главата и даже не си направих труда да го разлистя цялото. А и вече почти бях към края на хрупкавите филенца с царевица и блажено почнах да визуализирам как с огромно настроение ще си доработя, а и петък е... как да няма настроение човек, като е края на работната седмица?

Ох, чак сама не се понасям, ама айде... Принципно тези думи все едно не са излезли от моята уста, защото аз почивните дни от известно време не ги харесвам. Обикновено дойде ли събота и неделя и се депресирам, защото нямам работа с която да си запълвам времето, а ако не правя нищо имам чувството, че си губя и пилея времето. Подчертавам, че ми е достатъчен един час или два, за да се насладя на съботната утрин, спокойната закуска, проверката на мейла и на каквото още си чета, малко телевизия и музика и.... след това просто не ме свърта, защото не мога да лежа цял ден, филми не обичам да гледам до припадане, а книга повече от два часа не ми се чете... нъц... а все пак уикенд е и не се работи...

Вече чак ми се иска да си имам още една работа за събота и неделя, за да чувствам че съм оползотворила добре времето си.

Приключения, приключения ми трябват на мен..:)

Is This Love?

Без заглавие

Ден след празника на жената.
А това всъщност има ли значение?
Ако някой изобщо чете блога ми (а то има ли нещо за четене?), добре де, ако някой изобщо го гледа от време на време, значи е забелязал, че съм го поизоставила доста. Не съм писала от много време. Не намирам време или пък желание.. голямо оправдание, а? Даже не се оправдавам... Да!
Днес се чувствам като една празна кутия или една празна чаша или нещо друго, което е празно, и вчера се чувствах така, но днес е повече от вчера. Някак съсипващо и унищожаващо. И си го правя сама, чудно а?
Предизвиквам всички, които успяват да контролират емоциите си да кажат как става това. Лошо нещо е самоунищожението, освен ако не е преход към нещо добро. А какво ще стане, ако прехода продължи по-дълго от нормалното?


Една любима песен...

Ayo – These Days

музика: тук

I know I should be more grateful
grateful for everytihng I have
And I know I should be less downfall
But unfortunately Iam just human
I'm in a big hole surrounded by fear
I'm in a deep dark hole
Deep enough for me to disapear
But should I go if earth the only place I know
All I know is I don't want this anymore
Livin' out life without nowhere what a distant is searching for

There are days where I would love to be somebody else
Days where I am fighting myself
There are days where I wish I would be a child again
And sometimes days where I wish they wouldn't last
Days where I wish I would be dead

Step back, stay away from me
Can't you respect that I only need my peace
These days I'm too weak to see
These days I'm all about me
I don't want to talk this out
Cause there are certain things we don't need to talk about
The silence in between will let you know what I mean
And each time I try to escape
I pray to go not to let me fake
And to take my doubts away
Hum hum....

There are days where I would love to be somebody else
Days where I am fighting myself
There are days where I wish I could be a child again
And sometimes days where I wish they wouldn't last
Days where I wish I would be dead....