Get out of my way

Липсваш ми

Липсваш ми!

Не мога да опиша точно колко много.. и защо... една част от мен те търси.. но не те намира.. толкова много си се затворил в себе си... Защо???

студено

Днес е ден от онези, в които не искам да стоя будна, а всъщност станах рано..

Днес ми е много студено... на тялото, на душата... и много самотно..
Искам да заспя дълбок сън и да се събудя след 15 дни.... без сълзи в очите, без болка в сърцето, без спомени в главата...
Цялата с изпразнено съдържание....

Продължавам да сънувам наяве..

душа на парченца

Опитвах да се събера...

Но се бях разпиляла на толкова много парченца..

Душата ми вече не беше цяла, а някъде по пътя в живота ми беше разчупена, изпусната, изоставена и разпръсната...

Сега исках да си я върна толкова много... моята душичка..

Но не можех.. сякаш вече беше късно...

Колкото и да се опитвах... Не успях!

Днес отново мисля за теб и искам нещо да ти кажа...
Но защо да го правя, като знам, че нищо няма да се промени?

Тъгата ме е прегърнала с две ръце.. това е истината.......


П.С. Ще ми трабват много от тези усмивки, докато моята истинска се появи на лицето ми....

търся ги, търся те

търся си крилата
за да полетя!

къде са те?
не виждам
от сълзи
мъгла ми стана пред очите

спомням си... разни неща
но какво от това
когато сега крилата ми ги няма
за да полетя?

Сама се чувствам по-добре

Стари спомени изплуват,
но какво пък от това,
когато без теб съм много по-добре сега...

Не питай защо ми липсва въпросителна,
това е защото е необходима удивителна!

Напълно заслужи мълчанието ми.



(Посветено на Катя)

неканен гост

идваш като неканен гост в съня ми
защо?
защо го правиш?
кой ти позволява?
как си позволяваш?
спри..
спри.
моля те, спри.

...достатъчно ме нарани...

Ностлагично

Иска ми се да отида някъде, да изчезна за няколко дни, не повече.. да изключа телефона си, да нямам компютър,.. да съм на различно място...... да не може да ме открие никой... да остана със себе си, да се изправя срещу себе си и собствения си страх - да остана сама, да го преодолея и да се изправя толкова силна, поне колкото сега, а и още повече.

Искам да остана сама поне за малко. Сама, но не по начина по който съм сега... А сама на различно ново място, където не познавам никой, където ще имам достатъчно време да преоткрия себе си.

Днес се върнах назад в живота си.. в мислите си... и за първи път от много много време ми стана носталгично за всичко, което съм имала... което не се различава коренно от това което имам сега, но пък много ми липсва...

Искам си усмивките в душата, искам прегръдките топли и сгряващи, които получавах точно когато имах нужда, а не после в някой момент, когато вече не са ми нужни.
Искам си удобството и комфорта, които изпитвах от мисълта, че до себе си имам някой, който ме подкрепя, който ще ме изслуша винаги когато нещо много ми тежи на душата и ще ми подаде ръка, за да ми помогне.
Искам да знам, че в моите най-трудни моменти ТОЙ е тук... ДО МЕН... С МЕН...

Изморих се сама срещу вятъра да вървя.
Изморих се да протягам ръка в празнотата.

Самотата е константа в душата

Сама.
Самотна.

Така се чувствам сега.

Не очаквам вече нищо.
Не искам вече нищо.

...

Къде са пеперудите?

Къде са пеперудите в стомаха? Къде е тръпката? Онази истинската, която те кара да ти омекват капачките на колената?
Къде е магията?
По дяволите, защо така бързо изчезва всичко?
Къде са безсънните ни нощи с безброй многото приказки?
Къде са ни погледите и смеха от опиянение, че сме един с друг?
Къде си отидоха музиката и виното, заместени от някой филм и нещо друго?
Къде са?

Искам си пак времето, което да искам да спреш за мен, за нас..
Искам си пак сутрините, в които чашите ни са празни, а на лицата ни греят усмивките и радостта, че сме прекарали още една страхотна нощ в смях.
Искам си пак времето само с теб...
Искам си пеперудките..
Искам.

"усмивката е самота"

Всички явно са свикнали или им се иска да ме виждат само усмихната... ДА, това съм АЗ - усмихнатата Г., която би разведрила всеки, който само направи опит да сведе глава и да се отдаде на проблеми и лоши емоции... Да, аз съм човека, който разсмива с думи, жестове и гримаси, точно тогава, когато всички се нуждаят от това...

Но и аз като всички останали си имам моменти, в които трудно задържам усмивката на лицето си и моменти в които самотата силно ме е обгърнала... моменти в които преживявам душевен катарзис... моменти, които не мога да скрия.. защото съм една голяма емоция.....

И тази вечер беше от тези, в които прекарах време със себе си и се опитах да размисля над нещата, които ми се случват... и да не им се давам...
И вече съм с една идея по-добре.
И утре няма да е като днес.
Защото утре ще съм отново усмихнатата Г. - заредена с положителни емоции и много, наистина много усмивки... :)

Истината често се крие някъде там

Точно там където си казахме нашето "чао" и сложихме края на нашите усмивки заедно.. точно там искам да оставя всичко и повече да не се връщам към това, през което преминах, за да те спечеля и за да те загубя не след дълго. Защото за мен това не е поредната временна юношеска връзка, каквато всъщност беше за теб, за мен ти беше нещо.... нещо... има ли значение какво, като дори и да знаеш ще се изсмееш или ще ми дадеш някоя поука да си имам в живота и да не си я забравям.. Нима ще се трогнеш дори просто като човек на човек за всичко, което съм чувствала или чувствам.. едва ли. Даже дълбоко се съмнявам, че самочувствието ти ще ти позволи да вникнеш в думите ми, в душата ми..... а и като се замисля кому е нужно. Живей си животеца, все така безгрижно, защото мисля, че съвсем ти приляга на начина на мислене...

Аз вече се изправих след голямото падане. Вече почувствах сладостта на свободата и най-вече прекрасното чувство на това, че осъзнах колко безполезно е за съжаление да си губя времето.
И ти пожелавам всичко най-хубаво! Защото го заслужаваш...

Le Mal De Toi

За мечтите, за носталгията и хубавия неделен ден...

Не е ли по-лесно да мислим за самотата, като за свобода. Нали всеки иска това, точно това.. да бъде свободен.
Слънцето силно огрява терасата ми и много спомени изплуват в съзнанието ми, но всъщност се чувствам много добре. Мисля за това като за нещо хубаво на което му е минало времето, а на негово място идва нещо още по-добро или пък по-интересно.
Не е ли жалко, че оценяваме какво сме имали, едва когато го изгубим... Да, но пък какво можем да направим, освен да продължим напред и да се поучим от грешките си...
И днес е един от онези дни, в които нямам какво да правя, нямам планове и съм в очакване нещо хубаво да ме сполети. Твърде оптимистично звучи, нали? Не ми пука.. предпочитам да е твърде оптимистично, отколкото твърде песимистично.

Един хубав странен ден

Днес е един от онези дни в които просто искам да си стоя сама у дома, да слушам музика, да не говоря с никой, да чета книга и да позволя на спомените си да нахлуят в главата ми. Точно това чувство имах, когато се събудих, за съжаление трябва да работя, но пък настроението не ме напуска. Неволно и дори нарочно допуснах спомените си и те ме обгърнаха... с цялата си сила.
Днес е слънчево, но в душата ми е някак облачно, приятно облачно, каквото е и моето любимо време – мрачно, леко студено, но не дъждовно...
Някъде бях чела, че самотата всъщност е свобода и се замислих над това. Сега наистина съм сама, самотна и имам пълната свобода да решавам какво да правя с времето си без някой да има влияние, но аз и преди си бях така, естествено съобразявала съм се с този до мен, но това не ми е тежало...
В последно време все по-често се улавям как съм се замечтала. Сякаш летя в безграничните и безбройните си мечти, които всъщност са толкова хубаво нещо. Дори и да ми става тъжно, че нещата не се случват толкова бързо колкото искам аз, все пак поглеждам оптимистично и вярвам, че ще се случат!
Сещам се за предния път, когато прекарах цял ден у дома, сама и някъде витаеща из облаците, много тъжна и смазана... беше преди повече от половин година. Това всъщност не си го позволявам често, както не си позволявам и да плача, но ето че се случва понякога.
Преди около 3-4 месеца си мислих, че по това време.. лято, слънце и с изградени спомени, ще ми бъде тъжно и всъщност ще се чувствам зле. Сега мога да кажа, че се чувствам много добре, и празнотата която усещам не ми пречи, а ми помага.
И всъщност се чувствам прекрасно!

Нещо ми тежи...

Студ...

Студено е.
Духалката ми спря да работи.
Вместо топло духа студено.
Зима е.
Замръзвааам.
И в душата ми е студено.
И погледът ми е празен.
А очите ми тъжни...

За детството, мечтите и безгрижните погледи

Ах, как ми липсва детството... Онези безгрижни години, когато си мислехме, че ако някой от блока не излезе да играе с теб значи сте скарани. Сложна беше схемата, нали... по детски. А колко игри имахме тогава, които сега децата не знаят и не играят. Представям си само след време (не много далеч) децата ще си имат форуми и вътре ще има теми от рода: „Сменям зъб, как да се усмихна на Пешо от „Б” клас, като ме е срам” или пък „Нашите искат вече да вървя, няма вече да съм в количка” и т.н.
Днес се подсетих колко много игри имахме, когато бяхме деца.. нямахме компютри, но не ни и трябваха и беше хубаво. Сега... сега прекарваме 2/3 от денонощието пред компютъра, а децата на 3 годишна възраст вече боравят с компютъра, на 5 години вече са в скайпа, на 7 години в първи клас сигурно са се регистрирали и в някоя социална мрежа.
Такъв е живота... сложен, оплетен, но пък интересен, нали?