Страници

сряда, 30 декември 2009 г.

Студ...












Студено е.
Духалката ми спря да работи.
Вместо топло духа студено.
Зима е.
Замръзвааам.
И в душата ми е студено.
И погледът ми е празен.
А очите ми тъжни...

неделя, 13 декември 2009 г.

Защо не разбират хората от дума... Или наложи ми се да излъжа

Наближават празници. Почти дойдоха.
Е, трябва ли пък да празнувам, когато не ми се празнува?
На Коледа по принуда със семейството ще се "празнува"... това е ясно и даже ще преживея някак това дълго стоене на масата, поглъщането на огромни количества храна, сякаш на следващия ден света свършва.
Но тук идва въпроса - защо никой не може да разбере, че на Нова Година искам просто да си лежа в леглото и да си скучая по моя начин... примерно... А не искам да се събирам с хора, не ми се ходи на ресторант... И в моменти като този ми се налага да лъжа. И почвам вече активно да го правя идните дни, та чак докато дойде Нова Година.
На едната си приятелка трябва да кажа, че ще съм с колеги. На колегите трябва да кажа, че ще съм с приятели. На сестра ми трябва да кажа, че ще съм с приятелката ми, на нашите същата версия.
И защо всичко това? За да успея най-накрая на спокойствие да вися пред телевизора, лежейки под завивките? Ах, колко трудно! Само ако можеше просто всички да ме оставят на мира с непрестанните си въпроси за каквото и да било, включително и да ме карат на сила да празнувам и да ме канят на паритита, когато съм им казала, че аз на този ден ще съм си в нас...

вторник, 8 декември 2009 г.

Мазна баничка или... Как хората бързат?

А?
Дали да си хапна ли или да не си хапна...
Е к'во пък толкова сега, ако вървейки си сгъна една мазна баничка. То дет се вика сега да няма да правим на въпрос, че мазнинката от баничката се стича по пръстите ни и трайно и спокойно се настанява в шала ни или в най-лошия случай на панталона ни...

Това виждат очите ми сутрин, когато вървейки отивам към офиса или пък следобед, когато излизам да свърша нещо. Деца, мъже, жени... всички са се наредили на опашка пред баничарниците и поръчват. "Едно рогче. Една баница. Един геврек..." и така до безкрай. А после 1/3 остават там и изяждат всичко за секунди, 1/3 от хората слагат в торбичка и тръгват, а последната 1/3 просто сгъва хартията и тръгва, ядейки.

И иначе така поддържаните и наконтени дами, претендиращи за статус в обществото, които не биха направили това и онова, с големи крачки се отправят към мястото към което са се запътили, хапейки бързо вече изстиналата, станала на каиш, баничка.

"Но няма нищо" - биха казали хората... "И на мен ми се е случвало това, налага се понякога".
И аз така като бях малка... признавам си... кой знае колко закуски съм изяла от баничарницата до училище, докато на гърба ми виси тежкия товар със знания, а в ръцете ми закуска.
Но тогава не осъзнавах всичко това...

понеделник, 24 август 2009 г.

За детството, мечтите и безгрижните погледи


Ах, как ми липсва детството... Онези безгрижни години, когато си мислехме, че ако някой от блока не излезе да играе с теб значи сте скарани. Сложна беше схемата, нали... по детски. А колко игри имахме тогава, които сега децата не знаят и не играят. Представям си само след време (не много далеч) децата ще си имат форуми и вътре ще има теми от рода: „Сменям зъб, как да се усмихна на Пешо от „Б” клас, като ме е срам” или пък „Нашите искат вече да вървя, няма вече да съм в количка” и т.н.
Днес се подсетих колко много игри имахме, когато бяхме деца.. нямахме компютри, но не ни и трябваха и беше хубаво. Сега... сега прекарваме 2/3 от денонощието пред компютъра, а децата на 3 годишна възраст вече боравят с компютъра, на 5 години вече са в скайпа, на 7 години в първи клас сигурно са се регистрирали и в някоя социална мрежа.
Такъв е живота... сложен, оплетен, но пък интересен, нали?