Огромна въпросителна

Чувствали ли сте сякаш не можете да почувствате себе си... сякаш цялото ви съдържание липсва... сякаш човешката ви система просто показва "System Error", и нямате не физическата, а психическата възможност да се вземете в ръце... да се изправите и да направите бърз план за действие.

Е, драги приятели, свиквайте.. особено, ако сте мазохисти и обичате да се вкарвате дори несъзнателно в такива състояния...



...

В живота си бягах от привързването.
Успях да се откъсна психически от това да се привързвам към мястото на което живея, успях да спра да се привързвам към вещите си прекомерно много, станах гъвкава и доста мобилна, прекалено свободолюбива и малко хаотична. Изведнъж усетих, че вместо да събера всички частици от себе си на едно място, всъщност се разпилях прекомерно много, бих казала неразумно... дотолкова, че изгубих сензорите си за чувствителност.. и вече усещам себе си, сякаш и да ме сложат в пъкъла пак ще се адаптирам... и в крайна сметка душата ми все ще е тази обърканата, счупената и разпиляната, с която съм се запознала от толкова време...

Днес Ви пожелавам хармония и вътрешен мир!

на дълбоко...

В последно време както казва един мой приятел явно съм се "изпразнила" вътрешно... защото съм станала по-затворена, по-некомуникативна, повече със себе си... Не знам защо стана така, не се оплаквам, защото нищо не се променя с това, само споделям..
Жалкото е, че даже и да ми тежи нещо нямам сълзи, които да изплача, че да ми олекне.. Повечето жени плачат и им олеква.. При мен такова явление не се случва за добро или лошо
Потънала съм на дълбоко.. в себе си...
Наредила съм нещата в главата си, просто ги очаквам! :) С най-добри чувства, разбира се!

Пожелавам Ви слънчеви и усмихнати дни!

Get out of my way

За мъничко до мен се спри!

Когато се докосвам до душата ти...
Сякаш съм слънчев лъч, галещ глухарче.

Толкова е нежно, неустоимо и красиво това преживяване, че понякога забравям за всичко.
Усмивката ми е израз на вътрешното ми състояние и ти доста често си главната причина тя да се изписва на лицето ми.

Когато ме погледнеш нещо в мен се разтапя, може би цялата ми душа.
Когато ме докоснеш усещам прилива на енергия.
Когато те прегръщам сякаш всички малки частици в мен бушуват от щастие за възможността да съм толкова близо до теб!

В ръцете ти е най-добре, хайде погали ме...
Аз ще ти говоря тихо, да ме чуеш само ти! За мъничко до мен се спри!

студено

Днес е ден от онези, в които не искам да стоя будна, а всъщност станах рано..

Днес ми е много студено... на тялото, на душата... и много самотно..
Искам да заспя дълбок сън и да се събудя след 15 дни.... без сълзи в очите, без болка в сърцето, без спомени в главата...
Цялата с изпразнено съдържание....

Продължавам да сънувам наяве..

съботно

Днес беше прекрасно странен ден.
Емоционален още от сутринта...

И сега пак ме завладя чувство на неспокойствие... нещо не ме свърта на едно място. мхмммм

Щастието през моите очи

Понякога щастието е твърде разтегливо понятие и твърде имагинерно. И това е така, защото ние правим нещата такива. Защото всичко зависи от нас.
И по дяволите понякога е толкова, ама толкова трудно да надигнеш глава и да се усмихнеш от вътре, а не от вън.... Да се усмихнеш с душата си, а не с лицето си.... Да почувстваш вътрешната хармония и баланс, да се отпуснеш и да се насладиш на всичко, което имаш, а то не е никак малко, то е повече от достатъчно, просто трябва да затвориш очи и да го видиш....
Знаеш ли колко много хора в момента мечтаят да имат това, от което ти се мръщиш или малко недоволстваш в знак на тъга, възникнала поради неправилното отношение на някой.......

.... и дори сега някоя сълзичка да се е притаила в клепачите ти и да опитва да падне бързо надолу... не и позволявай, защото не забравяй - ТИ СИ СИЛНА!
И това е твоя живот - в който всичко е такова, каквото ТИ САМА СИ ГО НАПРАВИШ!

назад

Мисля си колко е прекрасно, че когато се връщаме в спомените си се сещаме само за хубавите неща, които са ни се случили...

душа на парченца

Опитвах да се събера...

Но се бях разпиляла на толкова много парченца..

Душата ми вече не беше цяла, а някъде по пътя в живота ми беше разчупена, изпусната, изоставена и разпръсната...

Сега исках да си я върна толкова много... моята душичка..

Но не можех.. сякаш вече беше късно...

Колкото и да се опитвах... Не успях!

И няма сълзи, които да отмият мъката...

Докато днес си мислеше как кафето ти не стана със същия каймак, какъвто харесваш и се изнерви за това, дори наум...

Докато стоеше пред гардероба си в продължение на 10 минути и се самосъжаляваше, че нямаш хубави дрехи за обличане...

Докато се обуваше и на излизане на вратата си помисли как есента наближава, а старите ти обувки не стават и трябва да отидеш до мола да си купиш нови и то в крак с модните тенденции...

Докато вървеше за работа и се ядосваше на дупките по улиците и на шофьорите, които не спират на пешеходната пътека...

Докато си мислеше, че колегата ти те гледа на криво и се главоболеше какво ли се е случило...

Докато се изнервяше на това, че чакаш на опашката, за да си купиш нещо за обяд, а минутите минават бързо и обедната ти почивка е вече преполовена...

Докато си мислеше как по-пълноценно да си уплътниш уикенда, защото топлите дни са на привършване...

Докато се ядосваше, че тази събота и неделя може да не стават за плаж, защото е по-ветровито и мрачно...

Докато си мислеше как по дяволите може някой да е толкова несъобразителен за нещо, което на теб ти пречи или те дразни...

Докато цял ден позволяваше на дребни мисли и тревоги да заемат съзнанието ти и да пораждат в теб най-различни и често излишни емоции...

... Едно дете загуби своята прекрасна и всеотдайна майка ДНЕС! На 31-ви Август!

Един човешки живот си отиде!!

За една уникална и прекрасна жена... утрешния ден няма да дойде!

Едно невръстно... осиновено... и отгледано с много грижи и любов дете остана без майка, която му беше подарила втори живот, толкова прекрасен и щастлив.

И няма песен, която да отмие болката.

И няма сълзи, които да отмият мъката.

И няма думи, които да отместят тъгата от душата на хората.

Защото от смъртта винаги боли, дори когато е очаквана и предвидима...

Защото просто БОЛИ...

И ще трябва огромна вътрешна сила на един баща да продължи да отглежда детето си сам, защото неговата прекрасна съпруга участваше в неравностойна битка с рака.. тази толкова коварна болест!

ПОЧИВАЙ В МИР, АСЯ!!!

:( :(

...защото слънцето ще изгрее!

Поздрав за хубавият ден, за неизречените думи, за прикритите емоции, за потиснатите чувства, за самосъхранението до самоунищожение, за самотните вечери, за равносметката, която правим многократно в опит да открием другото си "Аз"... за тъгата изписана на лицата ни, която прикриваме умело с усмивка всеки път, за дните, прекарани в размисли, за живота, който е едно огромно и уникално предизвикателство!!! Желая ви спокойствие, защото спокойствието осигурява успеха!

Днес отново мисля за теб и искам нещо да ти кажа...
Но защо да го правя, като знам, че нищо няма да се промени?

Тъгата ме е прегърнала с две ръце.. това е истината.......


П.С. Ще ми трабват много от тези усмивки, докато моята истинска се появи на лицето ми....

търся ги, търся те

търся си крилата
за да полетя!

къде са те?
не виждам
от сълзи
мъгла ми стана пред очите

спомням си... разни неща
но какво от това
когато сега крилата ми ги няма
за да полетя?

Сама се чувствам по-добре

Стари спомени изплуват,
но какво пък от това,
когато без теб съм много по-добре сега...

Не питай защо ми липсва въпросителна,
това е защото е необходима удивителна!

Напълно заслужи мълчанието ми.



(Посветено на Катя)

дали?

...уж пораснах,
но все още съм наивна
уж пораснах,
а все още ме боли
....и уж пораснах аз,
а в търсене на себе си съм още

неканен гост

идваш като неканен гост в съня ми
защо?
защо го правиш?
кой ти позволява?
как си позволяваш?
спри..
спри.
моля те, спри.

...достатъчно ме нарани...

inside

.patient
.speechless
.indifferent
.lonely

Липсваш ли ми? Липсвам ли ти?

Носталгично съботно настроение... малко спомени... от липса на нови преживявания... от липса на обич, от липса на внимание.... ето това се сетих:

"тази вечер съквартирантката ми ме караше да си правим палачинки и аз се сетих как ти ми правеше... беше толкова хубаво...... събота сутрин.. аз спя още... ти правиш палачинки... всичко мирише на палачинки... ставам и ти поднасяш закуската.... приказка... беше истинска приказка.... :) понякога ми липсват нашите моменти.... както и това колко беше загрижен за мен... и всяка вечер ми казваше.. без изключение.. ако ми е студено да те събудя, за да ме завиеш с твоята завивка... :) мхм...... въпреки, че се разделихме... винаги се сещам с хубаво за времето, когато бяхме заедно.... имахме само хубави моменти... само хубави... :)"

* * *

понякога
самата аз
не искам
думи, внимание... като подаяние..
затова сега не пиша
не говоря
не се обаждам
защото не искам да прося внимание.

понякога
предпочитам сама да премина
през мъката
да я изживея и после
... после нещо хубаво със сигурност ще ме сполети...

Ностлагично

Иска ми се да отида някъде, да изчезна за няколко дни, не повече.. да изключа телефона си, да нямам компютър,.. да съм на различно място...... да не може да ме открие никой... да остана със себе си, да се изправя срещу себе си и собствения си страх - да остана сама, да го преодолея и да се изправя толкова силна, поне колкото сега, а и още повече.

Искам да остана сама поне за малко. Сама, но не по начина по който съм сега... А сама на различно ново място, където не познавам никой, където ще имам достатъчно време да преоткрия себе си.

Днес се върнах назад в живота си.. в мислите си... и за първи път от много много време ми стана носталгично за всичко, което съм имала... което не се различава коренно от това което имам сега, но пък много ми липсва...

Искам си усмивките в душата, искам прегръдките топли и сгряващи, които получавах точно когато имах нужда, а не после в някой момент, когато вече не са ми нужни.
Искам си удобството и комфорта, които изпитвах от мисълта, че до себе си имам някой, който ме подкрепя, който ще ме изслуша винаги когато нещо много ми тежи на душата и ще ми подаде ръка, за да ми помогне.
Искам да знам, че в моите най-трудни моменти ТОЙ е тук... ДО МЕН... С МЕН...

Изморих се сама срещу вятъра да вървя.
Изморих се да протягам ръка в празнотата.

Къде са пеперудите?

Къде са пеперудите в стомаха? Къде е тръпката? Онази истинската, която те кара да ти омекват капачките на колената?
Къде е магията?
По дяволите, защо така бързо изчезва всичко?
Къде са безсънните ни нощи с безброй многото приказки?
Къде са ни погледите и смеха от опиянение, че сме един с друг?
Къде си отидоха музиката и виното, заместени от някой филм и нещо друго?
Къде са?

Искам си пак времето, което да искам да спреш за мен, за нас..
Искам си пак сутрините, в които чашите ни са празни, а на лицата ни греят усмивките и радостта, че сме прекарали още една страхотна нощ в смях.
Искам си пак времето само с теб...
Искам си пеперудките..
Искам.