Стоя с чаша вино в ръка... и си мисля.. защо ли трябва да изстрадаме толкова много, за да изпитаме истинското щастие? И кое е това истинско щастие?
И се чудя кога ли се получава онази искра, която толкова силно, но невидимо ни показва, че човека до нас е точният човек.. Кога?
Лятото един приятел ми разказа точно за това чувство, което е изпитал, когато е срещнал жената на живота си.. и беше толкова мило, толкова хубаво - да разбера, че това все пак съществува, дори и да не съм го изпитала лично... щях да се разплача тогава от умиление... беше невероятно някой да ми каже, че искрата съществува...
... по дяволите.. изморих се... признавам се.. изморих се да се боря дори със страховете си, че този път отново няма да се получи... да.... просто съм преживяла достатъчно, за да се страхувам.. просто съм изморена от раздели, изморена от драми... от сериозни разговори и погледи... от всичко това, което ни прави с една идея по-мрачни...
* * *
Имам едно вътрешно усещане... че ще си остана сама... и че ще умра твърде млада... и затова се опитвам да помогна на хорара с каквото мога... защото ми се иска един ден, когато си отида от този свят някой да каже "тя беше добър човек".... Да... звучи налудничево, звучи ненормално... просто това съм АЗ!!!!
И когато сестра ми ми казва, че не е нужно да се опитвам да спасявам целия сват и че така си вредя на себе си.. въобще не я чувам... само я слушам.. но определено не я чувам!!!! Защото аз няма да спра да бъда до приятелите си, когато имат нужда от мен и да им помогна с каквото мога...
Стана леко объркано всичко това, което съм написала, нали? Точно както се чувствам и аз тази вечер - леко объркана......
Няма коментари:
Публикуване на коментар