как, защо, кога?

Как по-лесно можем да приемем загубата в живота си?
И можем ли изобщо да я приемем? От моята гледна точка - МОЖЕМ..! Няма невъзможни неща.
Не, не говоря за загуба на нещо материално, а на нещо много много по-важно... загуба на човек...
Да, говоря точно за онези тъжни и мрачни раздели насред нищото.... които срутват мечти и бутат наредени пъзелчета... точно онези, които коренно променят живота ни.. ако не завинаги, то поне за момент, докато успеем евентуално да се изправим и продължим.. движейки се с новия си експириънс... сякаш някой го интересува.. - всъщност нас най-много ни интересува..
И после ставаме леко затворени, ставаме с една идея по-сериозни и по-трудно отдаващи се на щастието, именно защото вече ни е трудно да му се отдадем напълно, защото знаем, че може всеки момент да го изгубим...
И така потънали в страховете си.. се чудим.. кой и какво може да ни изкара от това състояние.. и си мислим - никой и нищо..!!!! А истина ли е това?

В живота винаги става така, като неписан закон - когато едно нещо умира, друго се ражда... Да, точно така. Не преувеличавам.. случва се както с чувствата, така и с хората...
Помня един студен януарски ден преди 2 години (няма да казвам датата), когато моят прекрасен дядо почина, а в същото време се роди дете на братовчедка ми. Тогава си помислих - не е ли жестоко, че трябва нещо да си тръгне, за да се появи друго.

Това е реалност....
Но защо, защо когато си мислим, че нещо се е случило, точно така както мечтаем или поне малко доближаващо се до това което искаме.. и с много компромиси и любов... защо точно тогава света ни се срутва... И се нуждаем от време, за да се изправим.. да съберем каквото ни е останало от душата... и да продължим.

* * *

Сълзи през смях в очите тъжни,
усмивката е самота,
мечти без страх в лицата чужди,
душата ми е шепа прах.

И вярвам в теб търся те до мене,
и даже зло да ми донесеш,
но искам пак да те виждам денем,
и в твоя свят да ме отведеш.

/част от една песен/